Известна е легендата, че Спасителят е прекарал почти половината от земния си път (от 13 до 29 годишна възраст – периода, за който не се споменава нищо в Евангелията) в Индия, където му се открили тайните на индуизма и будизма. Не толкова известна е обаче легендата за светеца Йоасаф, почитан и в Европа, смятан и за покровител на християните в Индия.

Преподобните Варлаам и Йоасаф. Стенопис от 1502-1503 г. от църквата „Рождество Богородично” в Русия.

В XII век в Европа се появило житие, носещо името «Повест за Варлаам и Йоасаф», което според легендата било донесено от Индия от монаха Йоан от лаврата Св. Сава в Палестина. Ето накратко сюжета на това съчинение. Някога в Индия управлявал цар Авенир, който преследвал християните. Дълго време жена му била безплодна, но накрая когото боговете се смилили, царицата заченала и на бял свят се появил наследник на престола, когото нарекли Йоасаф. Щастието на Авенир би било пълно, ако не било предсказанието на астролозите: пред Йоасаф лежали два пътя – или ще стане велик владетел, или ще си спечели слава на християнски светец. Царят веднага наредил да бъде построен разкошен дворец с парк за сина му, откъдето Йасаф да не може да излиза, за да не разбере за учението на Исус. Но, достигайки пълнолетие, Йоасаф все пак намерил начин незабелязано да напусне своята златна клетка. Тогава принцът узнал, че в света съществуват мъка, болести и смърт и това откритие го хвърлило в дълбока скръб.

Разбрали за душевните мъки на Йоасаф, ангелите му изпратили отшелника Варлаам, който, движен от чувство на състрадание, успял да проникне в двореца на Авенир, дегизиран като търговец и да разкаже на престолонаследника за учението на Исус. Йоасаф бил запленен от Христовото учение, покръстил се, напуснал завинаги двореца и станал отшелник. След смъртта му на неговия гроб станали много чудеса и затова индийските християни избрали Йоасаф за свой покровител.

Йоасаф бил признат за светец и от европейските християни. Мощите на светеца, неизвестно как се озовали в Антверпен, където се съхраняват в манастира Св. Салватор. Но в 1866 г. била отпечатана книгата на Бартоломео Сент Илера «Буда и неговата религия» (една от първите монографии, в които се излагала биографията на Буда), и на всички, които се интересували от Изтока, станало ясно, е повестта за Йоасаф не е нещо друго, а християнска преработка на индийската легенда за детството и младостта на Сидхартха Гаутама – бъдещия Буда (праобраз на Варлаам бил кочияшът на Гаутама, Чана, който показал на индийския принц реалния живот).

Скоро будисткият произход на житието намерил и допълнително потвърждение. Изследователи обърнали внимание, че в арабския извор от Х века «Фихристе» (история на староарабската литература), в списъка на преведените индийски ръкописи на арабски, присъства «Книга за Билаухар и Будасаф». Естествено, възникнало предположението, че Билаухар  – това е Варлаам, а Будасаф –  Йоасаф, изопачено «бодхисатва». Скоро  били открити и фрагменти от книгата, цитирани в редица други източни литературни произведения. Оказало се, че съдържанието й на практика съвпада със съдържанието на житието на Йоасаф. Повестта се датира от VII век, установен е и езикът на оригинала – сирийски, на който са писали несторианците или персийските християни.

Съществувал ли е Йоасаф, или това е бил просто още един епизод от обичайния похват на Църквата да приобщава народите към християнската вяра, като „поглъща” езически обичаи и богове, придавайки им християнска символика – едва ли ще узнаем.